След като завърших университета се преместих в Хемпшир и започнах да работя. Пътувах много по време на работата си, най-вече шофирах или летях из Обединеното кралство, а след това прекарах една година, работейки в Амстердам. Това беше първият път, когато трябваше да се сблъскам с получаване на инсулин, когато съм извън страната. Трябваше да платя около 100 британски лири за преглед при личен лекар и след това още 55 британски лири за инсулина – и това бяха само пет флакона Actrapid. През този период за първи път посетих фестивал (след като бях на стотици концерти в университета), отидох на V98 в Челмсфорд и след това на V99 на следващата година. Няколко страхотни преживявания, които не бяха помрачени от това, че трябваше да взема и моя диабет със себе си.
След известно време се преместих в Лондон и отново смених диабетната си клиника, преместих се в St Georges at Tooting. През този период бих казал, че имах адекватно, но съвсем не идеално контролиран диабет. Докато моят гликиран хемоглобин беше в рамките на 7%, бях щастлив. Справях се сам и си следях нещата. Знаех, че трябва да проверявам краката си и да се уверявам, че няма проблеми там, както и да следя за други неща.
През 1999 г., 2000 г. и 2001 г. се впуснах в доста дълги ваканции, като отделих време, за да пътувам из гръцките острови, Калифорния и Северозападно Мексико, Банкок и Австралия. Всяка от тези екскурзии отне по един месец и на всички продължих да правя това, което правех за диабета си. Тествах се понякога, винаги си слагах стриктно инсулин и се опитвах да поддържам баланс. За дългите, по-горещи пътувания си купих надежден термос и си носех целия инсулин в него.
По време на пътуването ми до Австралия за първи път изпитах опустошението от хранително отравяне. В „хотела“ издържах три дни без да мога да задържа нищо в корема си. Оцелях с Coca Cola. Имах инсулин, но не можех да задържа никаква храна.
През 2002 г. бях под грижите на звеното на Томас Адисън в клиника St George’s. По това време бях диагностициран с хипертония, подобно на баща ми. За кратък период бях под „грижите“ на един професор Макгрегър, специалист по сърдечно-съдови заболявания. На проф. Макгрегър изглежда му липсваха напълно познания или разбиране за диабет Т1. Като сравнително интелигентен пациент, да го чуя да ми каже, че нивата на кръвната захар не са важни и че кръвното налягане се нуждае от много по-голям контрол, ме порази. Все още се чудя колко други са получили този луд съвет от него. Сигурен съм, че в неговото царство той е широко уважаван, но да ми каже, че не е нужно да се грижа за нивата на кръвната си захар, беше първият път, когато медицинската професия наистина успя да ме шокира.
Медицинският персонал в клиниката се сменяше на ротационен принцип в отделенията и не всички имаха познания по ендокринология. Имаше малко информация за нови технологии или терапии и с огромния и увеличаващ се брой диабет тип 2, почувствах, че фокусът на клиниката наистина не е върху мен или диабет тип 1. Колкото повече се връщам към това, толкова повече осъзнавам, че съм се чувствал лишен от правото на грижи тогава. Останах в St George’s до 2011 г., когато пропуснах среща поради неотложен служебен ангажимент и бях заличен от техния регистър. Не че бях прекалено притеснен. През следващите три години бях за наблюдение при личния си лекар. Продължавах да се справям добре с диабета си.
Тъй като не исках да прекарвам живота си винаги сам, започнах да излизам и в крайна сметка срещнах жена, с която споделям живота си през последните 12 години. По принцип съм затворен човек и ключовото нещо, на което трябваше да се науча, беше да я допусна близо до себе си и своите проблеми. Няма да се преструвам, че е било лесно. Не беше. За мен бе важно да не бъда съден за състоянието си и да й помогна да разбере живота ми с диабет.
Приблизително през 2007 г. бях на редовен очен преглед и лекарят забеляза „нещо“. Изпадна в лека паника и ме изпрати в Мурфийлдс като спешен случай. След като изчаках няколко часа, се оказа, че имам фонова ретинопатия, която след 20 години с диабет тип 1 наистина не беше чак толкова голяма изненада и както каза лекарят, не беше особено страшно. В този момент използвах Lantus и Novorapid и нивата на кръвната ми захар бяха сравнително добри. Спортувах редовно и след като достигнах трийсетте, вече не бях толкова безразсъден с живота си, както дотогава. Тествах се няколко пъти на ден и се стараех да съм в крак с всичко. Но този проблем беше като сигнал за събуждане, както е за много от нас. Сигнал, че трябва да обърна повече внимание на себе си. Което и направих. И през следващите 18 месеца успях да постигна ремисия и да си върна здравето на очите. През този период забелязах някои проблеми с контрола на диабет. Нивата на кръвната ми захар през нощта бяха непредвидими и се събуждах с ниска или висока захар, привидно произволно. Опитах се да го свържа с храна, с упражнения, с почти всичко, но просто нямаше модел.
Имах няколко тежки хипогликемии. Първата се случи в началото на 2007 г., когато не се събудих една сутрин. Приятелката ми се опитала да ме събуди и аз някак съм отворил очи. Не знам какво съм казал, не бях на себе си. Не се съмнявам, че е било нещо ужасно. Тя трябваше да извика линейка и бях инжектиран с глюкагон. Това оправи нещата, но оттогава тя започна да се тревожи за моите хипогликемии. В резултат започнах да ям въглехидрати преди лягане и преминах към инжектиране на Lantus два пъти дневно. Разбрах, че не издържа 24-те часа, както се рекламираше, и беше много забавно да се справям с пътуването с колело до работа сутрин, което понякога водеше до огромен спад в кръвната ми захар половин час след пристигането в офиса. За щастие винаги усещах признаците на хипогликемия и взимах мерки, но ще излъжа, ако кажа, че ми харесваше. За да избегна тежките хипогликемии ядях много повече декстроза и глюкоза, отколкото трябва и това доведе до голямо покачване на теглото ми.
През 2010 г. най-накрая започнах да се оглеждам в Интернет. Открих форума diabetes.co.uk forum и се регистрирах, въпреки че щяха да минат още три години, преди да дам своя принос. Знаех, че има онлайн общност, но всъщност не участвах. Като се има предвид, че не бях участвал преди, това не трябва да е изненада. Диабетът беше моето състояние, справях се с него. Защо трябваше да го споделям с някого? Как другите биха разбрали нещо за това, което аз чувствах? Винаги съм се справял сам, без да участвам в глобалния свят на хората с диабет тип 1.
Четях форумите без да се ангажирам особено, но забелязвах колко много хора изглежда наистина се борят със състоянието си. Изненада ме колко много хора имат наистина лоши преживявания. Да, и моите преживявания в клиники бяха стресиращи, но бяха нищо в сравнение с това, което изпитваха някои от тези хора.
Както споменах, през 2011 г. пропуснах среща в клиниката St George и в резултат на това бях изгонен. Това не ме притесни твърде много. Ако има нещо, на което винаги съм държал, то е самоконтрола на пациентите. Отидох при моя личен лекар и там ме насочиха към клиниката Guy’s and St Thomas’. Ретинопатията ми се беше върнала, но остана на фоново ниво, с бележка да я следя. Разходих се из клиниката Guy’s още първия път, когато я посетих, и бях шокиран колко изостанала изглежда тази на Сейнт Джордж в сравнение с нея. Сваляне на данни от измервателните уреди по електронен път? Направено. Съвет за най-актуални технологии и терапии? Направено. Модерна и приятна обстановка? Направено. Кой би предположил, че разликата между две болници, които са на по-малко от десет мили една от друга, ще бъде толкова голяма!
В продължение на четири години проверявах гликирания си хемоглобин при моя личен лекар и той остана в областта, в която трябваше. Кръвното ми налягане не се беше влошило. Тествах се редовно (към този момент до десет пъти на ден), но като всеки друг минавах през възходи и падения в управлението на диабета си. Чувствах, че като цяло се справям добре.

По някое време през 2012 г. направих първата си публикация във форума Диабет. През 2013 г. направих още няколко публикации. И накрая, първата ми успешна история се появи през 2014 г. по отношение на моята ретинопатия, когато разбрах, че много хора с много по-малко време с диабет са имали значително по-лоши преживявания от мен.. Осъзнах, че като прекарах 25 години повече или по-малко в грижа за себе си, бях натрупал доста знания и опит и с помощта на д-р Гугъл мога да дам отговори на много въпроси, с които хората се сблъскваха. След това през септември 2014 г. започнах нов тренировъчен режим. И двамата с приятелката ми бяхме с наднормено тегло и наближавахме четиридесет, така че решихме да направим нещо по въпроса. Заедно с този режим дойде новината за системата Abbott Freestyle Libre FGM и тези две неща заедно ме насърчиха да навляза по-дълбоко във физиологията на диабет тип 1 и различните му аспекти като усложненията, например.

С Libre най-накрая получих компаса за кръвната захар, който търсех от години, а в клиниката получих информация и за други новости в света на диабета. Имаше наистина много нови неща Напредъкът беше и все още е бавен, но технологията сега играе ролята, която трябваше да играе отдавна. В клиниката ме прехвърлиха от Lantus на Levemir и започнах да изследвам степента на усвояване, времето на действие на инсулина и т.н., правейки експерименти върху себе си. След това започнах да търся във Facebook и открих много групи по интереси, към които си струваше да се присъединя и които можеха да отговорят на въпросите ми.
В много отношения 2015 г. се превърна в моето прозрение за диабета.
Дотогава диабетът ми беше нещо, което носех със себе си като част от живота. Когато наближих четиридесетте, разбрах, че активното участие в диабетните общности е нещо, което мога да направя, имам време да направя и си помислих, че мога да донеса много неща на това парти. Имах много житейски опит и голямото Д никога не е било нещо, което съм позволявал да ме спре. Да предам всичко това на хората ми се струваше много важно. За първи път в живота си отидох на среща, където се озовах в стая, пълна с хора с диабет тип 1. Всъщност повече, отколкото бях срещал през живота си. Посетих събития на JDRF и се включих активно в дейността й (JDRF е организация с нестопанска цел, която финансира изследване на диабет тип 1, предоставя широк спектър от обществени и активистки услуги на хората с диабет тип 1 и активно се застъпва за законово регулиране, благоприятно за медицински изследвания и одобрение на нови и подобрени методи на лечение).

Промених отношението към себе си като човек с диабет тип 1. Присъединих се към диабетната общност и започнах да работя активно там заедно с диабета си. Това може и да е моята криза на средната възраст, но ако е така, тя е невероятно градивна!
И така, къде е Диабетът като цяло сега и конкретно за мен? Като цяло, това е вълнуващо време за хората с диабет. Продължаващите изследвания на методите за лечение все още се фокусират върху използването на трансплантации на клетки и това все още изглежда далече. Технологично се движим в посока на изкуствения панкреас. Технологиите за наблюдение и управление се усъвършенстват. Разпространението на смартфона и приложенията осигурява както механизъм за запис на нивата на кръвната захар, така и анализ. И най-важното, #wearenotwaiting. На хората им е писнало да чакат фармацевтично и регулаторно одобрение за начини за управление на диабет тип 1. Има много мотивирани и умни хора, които търсят решения и разработват начини да правят нови неща. И аз искам да се присъединя и да бъда част от това. Ще цитирам една много известна песен:
“It ain’t much I’m asking, if you want the truth
Here’s to the future
Hear the cry of youth”