Живея с диабет тип 1 повече от 27 години. Рядко, ако изобщо някога, съм говорил за диабета си и как ме е засегнал. Е, това е историята и вероятно ще бъде доста дълга, така че ще я разделя на няколко публикации! Ще започна оттам, когато диабетът и аз се качихме на автобуса, в който щяхме да бъдем заедно до края на живота си. Така че нека скочим в машината на времето и да направим пътуване назад до ноември 1988 г., време, когато имаше само четири телевизионни канала, интернет беше мрежа, използвана само от правителствени и изследователски агенции, а Маргарет Тачър – шефът на Даунинг Стрийт 10. Аз бях на тринайсет.
Беше минала около година след един наистина тежък грип, който ме беше оставил на легло за две седмици. Постепенно ставах все по-жаден и трябваше да ходя до тоалетната все по-често. При всяко пазаруване в града знаех къде са всички тоалетни и къде са всички кранове, от които мога да пия вода. Спирахме с колата при всяка възможност, за да отида да пикая по време на дълги пътувания, защото ми се налагаше да използвам тоалетната на всеки трийсет-петдесет минути. Не можех да прекарам цяла нощ, без да имам нужда от тоалетната и често не успявах да издържа през нощта, ето защо използвах памперс. Достатъчно е да се каже, че това не беше никак удобно. Имаше и други признаци. Винаги съм бил висок и кльощав, но сега бях истински скелет. Губех сили и като активно и буйно дете, дори аз забелязах, че вече не успявах да настигам връстниците си, когато тичаха нанякъде.
Най-драстично беше, когато отидох със семейството си на сватбата на чичо ми и бях придирчив, твърде емоционален и просто не исках да ям нищо от предлаганата храна. Винаги съм обичал сладолед, но дори за него нямах желание.
Скоро след това баща ми посети личния си лекар за нещо, което беше свързано с него самия, но по някаква причина разговорът се насочил към мен. Разпознавайки някои характерни симптоми и подозрителен за това, което може да се случва, личният лекар му дал няколко тест ленти за урина. Баща ми беше работил като фармацевт и беше наясно как да ги ползва. Ето защо, когато се прибрах от училище, ми каза какво трябва да направя. Сестра ми беше гледала епизод на „Bodymatters“, където бяха говорили за диабета преди известно време, и тогава предположи, че точно това не е наред с мен, но аз не повярвах. След теста на урината ми, обаче, диабетът се превърна в безспорен факт. Когато използвах лентата, тя стана черна, което, доколкото си спомням, означаваше, че нивата ми бяха над 44 mmol/l. В нормалния случай, трябваше да съм в безсъзнание и да съм с тежка кетоацидоза, но все пак някак си бях още на крака. И тогава се появиха сълзите. Не си спомням точно защо, но като тринадесетгодишно момче изведнъж осъзнах, че животът ми току-що се е променил завинаги и че никога повече няма да мога да ям шоколад.
На следващата сутрин отидох на училище както обикновено, а баща ми се обади на личния лекар. Повикаха ме на рецепцията в ранния следобед и ми казаха, че поради резултата не могат да чакат. Личният лекар се обади в отделението по диабет в болница „Пилигрим“ , бях закаран там и приет като стационарен пациент с д-р Олчак като специалист ендокринолог, който щеше да се грижи за мен. Не си спомням много за това. Основните неща, които си спомням са:
- Отегчавах се и непрекъснато се мотаех наоколо. Диабетното отделение беше пълно с възрастни хора, които искаха да гледат неща по телевизора, които не ме интересуваха. В резултат на това пропуснах преглед, защото д-р Олчак закъсня, а аз бях отишъл до болничния магазин.
- Първата ми инжекция със спринцовка. Започнах с Protaphane (който беше преименуван на Insulatard в средата на 90-те и имаше зелени етикети), инсулин NPH Isophane, два пъти дневно. Ако си спомням правилно, бях поставен на нещо като 18Е и 12Е за моите две дневни количества.

- Сестрата влезе с един портокал и ми показа как се прави инжекция, след което ми предложи да опитам върху портокала. Понеже бях малко недорасъл – в началото на пубертета, реших, че е глупаво да използвам портокала и забих иглата направо в бедрото си. Поне спринцовките бяха за еднократна употреба. И не болеше.
- Завеждащият отделението. Защо го помня? Той също беше с диабет T1 или имаше IDDM (инсулинозависим захарен диабет), както се казваше тогава. И използваше едно страхотно устройство, наречено NovoPen! Исках едно и за мен. Тогава, както и сега, бях малко маниак на тема технологии и това изглеждаше страхотен начин да си правя инжекциите. Колко готино беше! Завеждащият беше един от малкото лекари, чийто почерк можеше да се разчете!
- Уверението, че ще минат само около десет години, преди да бъде намерен лек за диабета. Мисля, че го казваха на всички новодиагностицирани, само за да им дадат малко надежда.
- Предупрежденията за ослепяване, загуба на крайници и общата вреда от диабетните усложнения. Не беше като да ми показват хора в това състояние, но видях няколко такива в отделението, в което бях.
Обучиха мен и родителите ми как да броим въглехидрати, как да заменяме една храна с равна по количество въглехидрати друга, дадоха ни книгата за пресмятане на въглехидрати, публикувана от тогавашната Британска диабетна асоциация (BDA) и количеството въглехидрати, от което се нуждаех на всяко хранене. Справих се с полека лека с драматичната ми липса на наддаване на тегло и недохранване, причинено от кетоацидозата, след като започнах да следвам инсулинотерапията си. Започнах да се възстановявам и ясно си спомням режима на хранене – 7 ХЕ на всяко хранене, плюс 1 до 1,5 ХЕ за междинна закуска предиобед и в средата на следобеда, а накрая 3 ХЕ закуска преди лягане. Въпреки че не го знаех по онова време, всичко това беше, за да се покрие инсулина Isophane и да се избегне риска от тежки хипогликемии. Също така бях инструктиран какво да правя с хипогликемиите и винаги със себе си носех декстрози. Спомням си и обучението за тестване на кръвната захар. Това бяха тест ленти Boehringer Mannheim и бяха визуални, т.е. преценяваше се на око каква е стойността. Имаше и една машинка за тестване с размерите на тухла и аз исках такава, но беше абсурдно скъпа.

Лентичката за измерване не трябваше да се докосва на мястото, където щеше да се постави капката кръв, и процесът отнемаше доста време. Поставяше се голяма капка кръв, оставяше се за 60 секунди, после кръвта се попиваше и се оставяше за още 60 секунди и след това получения на подложката цвят се сравняваше с цветната скала, нарисувана на кутията. Беше като проявяване на снимка. Имаше два цвята, които като сравниш и разбираш каква е твоята кръвна захар, подобно на снимката по-долу:

Прибрах се вкъщи снабден с дневник за кръвни измервания и кутия с тест ленти. Казаха ми да се тествам веднъж на ден по различно време, за да получавам редовна представа за нивата на кръвната си захар. Всеки месец, в продължение на осем дни трябваше да правя тестове преди и след всяко хранене, преди лягане и през нощта. И в много голяма степен, със сигурност през първите няколко години, го правех. В първите години ме водеха в клиниката на всеки три месеца за измерване на гликиран хемоглобин и целта ми беше винаги да бъда под 7,5%. Споменът ми за тези срещи в клиниката е притъпен. Беше почти същото като сега, тъй като чакането беше прекалено дълго и ги намирах за скучни. Мисля, че обикновено имах гликиран хемоглобин в диапазона, но всъщност не си спомням твърде много за това. Спомням си, че имаше случаи, в които не бях съвсем стриктен и че винаги бях разкриван от ендокринолога си.
След като ме изписаха от болницата, се върнах към живота си на младо момче, правех каквото трябваше и продължавах живота си. Вече не се чувствах задъхан и изтощен в игрите на детската площадка и животът беше нормален. Горките ми родители изживяха много по-трудно този период, защото трябваше да са сигурни, че приемам правилното количество въглехидрати, да проверяват дали си правя кръвни тестове, но повече или по-малко ме оставяха сам да си поставям инсулина. Те послушно се присъединиха към BDA (британска асоциация по диабет) и получавахме списание „Баланс“ веднъж месечно. По онова време не се замислях колко и какво трябва да им е струвало, за да се справят с мен, диабета и емоционалното напрежение, което търпяха. Много съм благодарен за това, което направиха за мен, тъй като успяха да направят толкова много, без аз изобщо да забележа намесата им. Много от това, на което ме научиха в болницата в онези ранни дни, запомних завинаги и превърнах в навик по отношение на количествата въглехидрати в различни храни. Това че усвоих тези полезни знания толкова рано вероятно направи живота ми много по-лесен. След болницата аз и родителите ми се учехме как да контролираме диабета сами и в домашни условия. Но за това в друга публикация, както и за нещата, които не направих по най-добрия начин!
Оригиналната статия е на: https://www.diabettech.com/diabetes/type-1-diabetes-and-me-the-story-of-a-diabetic-life-diagnosis-doc-gbdoc/