или „Как да регулирам  кормилото на велосипеда си“

И така, първо, извинения за кражбата на името от NHS Scotland Diabetes portal, но ми хареса, подходящо е и всъщност, втората му част си е направо връзка към дискусията, от която започна тази публикация… След дълъг и наистина доста емоционален разговор в twitter по повод снимката на @brickabetes по-долу:

Под снимката стоеше изявлението: „Не бих искал почивен ден от диабета си, тъй като ще трябва отново да се върна към него на следващия“, направено от тийнейджър с диабет тип 1. Това повдигна много интересна дискусия на тема как хората се чувстват относно своя диабет T1 и дали искат или не искат да си вземат почивен ден от диабета.

Тази дискусия очевидно е много емоционална и лична, тъй като стига до сърцевината на живота на хората с хронично състояние, от което няма почивка. Тази дискусия, също така, ме накара да си задам някои въпроси относно това какво изпитвам към своя диабет и възможност да сравня своите усещания с тези на другите. Добре е понякога да отделим време за малко самонаблюдение и самоанализ.

Ще разкажа малко за себе си преди да започна. Сега съм на 40. Имам диабет тип 1 от 13-годишен, вече повече от 27 години, но никога не съм позволявал това да ме спре да правя нещо (освен дълбоководно гмуркане – съвсем друга история). Започнах втората си кариера, след като стартирах като технолог, но сега се занимавам с нещо друго. Учих в Университет. Прекарах много време в Обединеното кралство, извън Обединеното кралство, пътувайки по света. Преживях хранително отравяне в Банкок, преплувах миля от лодката си до плажа, когато пътувах до островите Уитсъндей, карах коли по състезателни писти, играх крикет повече от половината си живот, понякога на екзотични места. Мисля, че съм имал пълноценен и успешен живот досега и имам още четиридесет години, които възнамерявам да изживея по същия начин.

Защо това е важно? Е, не си спомням през това време да съм си помислял „О, диабетът. Бих искал да се отърва от него поне за ден” по съзнателен начин. Разказвал съм, че преминах през период, в който тестването за кръвната ми захар не беше нещото, което често съм правил, но никога не съм и помислял да спра да си слагам инсулин, защото искам поне един ден почивка, един ден, в който да съм като човек без диабет. Често съм споменавал: „Да, това е моят диабет и знам, че това е много важен аспект от моя живот.”

Това, което изглежда интересно в това твърдение, е, че то е в противоречие с това, което доста хора чувстват относно своя диабет. Това ме накара да се замисля как хората подхождат към този аспект от живота си и по-важното, съзнателно да се запитам как се чувствам аз? 

Лидия, един от участниците в дискусията сподели: „Този цитат свързвам с моя диабет T1“:

„Животът е като карането на колело – ако искате да запазите равновесие, трябва непрекъснато да се движите.“

Албърт Айнщайн

И навярно, така и трябва да бъде. Не мисля, че някога съм спирал, така че това е добър съвет. Също така е много подходящо за справяне с диабета. Ако се тревожиш за миналото, ще спреш да вървиш напред. Живейте в сегашното, а не в миналото, или винаги рискувате да паднете от колелото.

Говорейки за себе си, всъщност не смятам диабет тип 1 за „онова, което имам“. Разбира се, това е нещо. И аз го имам. Но също така имам проблеми с рамото, пръстите и лош нокът на големия пръст на левия крак, който се прецаква всяка година от двадесет и пет години игра на крикет и опити да подражавам на Кортни Уолш и Къртли Амброуз. Имам чифт очила, които трябва да нося, защото наследих гени за лошо зрение и от едната и от другата страна на семейството ми. Имам болезнен мазол в резултат на не съвсем правилно ходене, което води до необичаен натиск върху стъпалото на единия ми крак. И имам чувство за хумор, което често може и да е дебелашко. Харесва ми да мисля, че съм умен, но това също и показва, че може да съм малко арогантен. Имам увереност, че мога да постигна нещата и имам амбиция. Аз съм човек с диабет, но също така съм фотограф, посетител на фестивали, играч на крикет, любовник, собственик на къща, брат.

И така, какво искам да кажа с всичко това? „Аз“ съм комбинация от всички неща, които са ми се случили, преживяванията, които съм имал, гените на моите родители и предци и света, в който живея. Диабетът е просто едно от тези неща. Той е част от мен и е част от това, което ме прави такъв, какъвто съм. Дали ми се иска да имам почивен ден? Е, не. Не се притеснявам, че диабетът е нещо, което пречи на живота ми и за което трябва да мисля постоянно. Просто не е така. Това е всъщност нещо, с което се занимавам, когато е необходимо да го правя, като това лошо рамо.

Може би съм имал късмет и не съм преживял възходите и паденията, които изглежда засягат много хора по отношение на управлението на диабета. Може би просто имам категорично отношение към тези неща. Може би съм стигнал до извода, че в живота има нещо повече от просто фокусиране върху диабета. Подозирам, че е всичко това, а вероятно и много повече. За мен това, което беше поразително в тази дискусия, беше, че тя потвърди мнението ми, че всеки трябва да намери своя собствен път. Бих ли казал това преди десет години? Да, бих. Преди двадесет години? Така мисля. Двадесет и пет? Може би не. Кой знае. Не мога да се върна и да интервюирам 15-годишното си аз, за да разбера. Просто знам, че той беше твърдо решен, че това няма да го спре да прави нищо и че ще прави неща въпреки, а не заради  диабета.

Връщам се към колелото. Може би сте забелязали, че кормилото му не е регулирано добре за вас. Така настроено сигурно пасва добре  на някой друг. И това е същината на нещата. Всеки от нас кара велосипеда си с различно регулирано кормило. Аз настроих  най-добрата и удобна позиция за мен самия. А как е регулирано вашето кормило?

Оригиналната статия  на адрес: https://www.diabettech.com/diabetes/my-diabetes-my-way-or-how-to-set-up-bike-handlebars/