През втората част от живота ми се пренасяме в тийнейджърските години и университета. Вероятно не толкова подробно, колкото в предишните части, тъй като диагностицирането има склонността да се запечата завинаги в паметта.

Както споменах по-рано, в първите години след диагностицирането семейството ми и аз се бяхме посветили основно на броенето на въглехидрати. Това включваше проверка на етикетите и претегляне на нещата, измерване на съдържанието на въглехидрати в храните при приготвянето им и т.н. и беше добро и полезно навлизане в живота ми с диабет, създаде ми необходимите навици.

Животът с диабет като тийнейджър не би трябвало да е нещо по-различно за мен. Просто следващата част от моя живот, в която да продължа да действам както и дотогава. Преминаването през тийнейджърските години обаче се оказа по-трудно. С напредване на възрастта се бунтувах все повече. Както и повечето от нас, на мен ми писна да тествам нивата на кръвната си захар и само преди среща в клиниката си правех редовно измерванията. При обичаен режим на тестване веднъж на ден, аз го правех веднъж на четири или шест дни, но поради установения ми начин на хранене, създадените навици, редовността и рутината във всичко, рядко имаше дни, в които нивата ми на кръвна захар се отклоняваха твърде много.

Минах през периоди на ядене на захар от захарницата и от украсата на тортата. Сигурен съм, че майка ми знаеше за това, но никога не го е споменавала. Скришом ядях бисквити, които знаех, че не трябва да ям. Жадувах за захар. Също така често злоупотребявах в магазина за сладкиши и бюфета в училище. Знаех, че това, което правя, не е добро, но го правех въпреки предупрежденията.

Страхувах се от шестмесечния преглед при диабетния екип, и се стараех да запиша достатъчно високи числа в дневника си (който не водех редовно и коректно), за да оправдая очаквания от мен висок гликиран хемоглобин Hba1C, но след това се изненадвах, защото не беше толкова лошо, колкото си мислех. В някакъв момент от този период ми беше назначен нов инсулин – Protaphane и Actrapid. Сигурен съм, че това се случи, когато бях в шести клас.

Сега имаше начин да се храня лошо, но да контролирам диабета по-добре. По това време наистина нямаше добър начин за управление на диабета. Консултантът изчисли необходимите ми дози инсулин със съответната концентрация. Не си спомням да съм бил помолен да се тествам преди и след хранене, за да разбера какво се случва, въпреки че вероятно съм бил. Бях твърде погълнат от изпити, крикет и училищния театър. Единственото нещо, което си спомням за Actrapid е, че трябваше да го инжектирам половин час преди да подейства. Беше дълго чакане за храна. Това бяха дните преди флаконите от 3 ml, когато Novopens използваше по-малките флакони от 1,8 ml.

Някъде тогава Protaphane се преименува на Insulatard GE. Странно е как помниш такива неща.

През този период открих алкохола и започнах да пия. Само че без да правя никакви тестове на кръвната си захар. В началото бяха едно или две малки. Скоро навърших 16 години – подходящите тийнейджърски години за пиене. Една вечер бях толкова пиян след не зная колко на брой шотове, че припаднах на пода в банята на долния етаж и на следващия ден имах „грип“. През цялото това време не обръщах никакво внимание какво става с нивата на кръвната ми захар. Бургер в края на нощта? Разбира се, за да не припадам през нощта в резултат на пиенето. Захар в бирата? Не бих забелязал. Ако трябва да бъда честен, нямам представа какво всъщност се случваше с кръвната ми захар. Основното беше, че моите шестмесечни и годишни прегледи не показваха силно нарушен контрол на диабета и поддържах гликиран хемоглобин в диапазона от 7,5%, което всички смятаха за достатъчно добро.

Докато бях в училище останах под наблюдението на д-р Олчак в болница Pilgrim. Но като студент постъпих в университета в Уоруик. Тогава трябваше да сменя клиниката си и преминах към болницата в Ковънтри и Северен Уоруикшир. През по-голямата част от живота си бях живял с диабет тип 1 и вече имах изградени навици. Поставях си инсулин с храната, добре знаейки, че имам нужда от него, и разчитах на симптомите на хипогликемия, за да взема мерки при падаща кръвна захар. Измервах понякога нивата на кръвната си захар, но не мога да кажа, че обръщах необходимото внимание на случващото се. Разчитах на подготовката си от ранните ми години с диабет, която имах с броенето на въглехидрати, за да поддържам нивата си до нещо, с което мога да се справя.

Добре си спомням вечерите, когато отивах някъде на купон и накрая не се прибирах. Носех със себе си само Actrapid, така че вместо да си слагам базалния Insulatard, си биех няколко малки дози с Actrapid допълнително, за да съм спокоен и се наслаждавах на нощта. Тестване? Е, аз не носех глюкомер със себе си на купоните, така че беше голям късмет, че не правех много ниски или високи стойности и моят гликиран хемоглобин все пак успя да остане в областта, в която трябваше да бъде. Преди да изляза вечер пиех вино, тъй като правеше прекарването навън много по-евтино (и както знам сега, нямаше ефект върху нивата на кръвната ми захар). По време на престоя си в университета прекарах и една лятна ваканция, работейки във Франция. За тримесечния период, за който знаех, че ще отсъствам, се запасих с инсулин и ленти и основно говорех френски през цялото време. Имах късмет, че не трябваше да купувам допълнително инсулин, защото когато погледнах в аптеката, бях шокиран от цената му! Все пак това беше първият ми опит да живея в чужда страна и да се справям сам толкова далече от дома. Е, мина добре…

Когато погледна назад, ме изненадва фактът, че не си създадох повече проблеми по онова време, но предполагам, че това беше, защото имах усещане за висока и ниска кръвна захар, това усещане ми носеше определено чувство за дискомфорт и в резултат обикновено взимах съответните мерки, за да нормализирам захарта си. Придържах се към правилата да приемам Actrapid преди храна и да ям глюкоза под някаква форма, когато захарта ми падне. В нито един момент от този период не съм имал нужда от чужда помощ заради тежка хипогликемия. Това е истинска изненада и предполага, че може да съм живеел с по-високи от оптималното нива на кръвна захар. От друга страна, никога не съм имал проблем с храната, хранех се сравнително добре и бях доста активен през цялата година, играех крикет, тренирах Тае Куон-До и се състезавах в национални първенства.

Тогава живеех добросъвестно доколкото мога. Може да съм си нанесъл непоправими щети, но като се има предвид сегашното ми състояние с усложнения, изглежда, че съм се оправил. Единственият път, когато наистина прекалих, беше след като взех последните си изпити. Вместо хубав, следващият ден, в крайна сметка беше ужасен. Лежах в леглото и просто не бях в състояние да мисля за базален инсулин или за тестване на нивата на кръвната си захар. Чувствах се зле след голямата нощ навън и просто смятах, че съм болен. Не исках да ям и останах в леглото. Но когато усетих затруднения в дишането, се обадих на охраната на общежитието и те повикаха лекар. Той тества кръвната ми захар – беше в диапазона 27. Чувствах се ужасно и бързо бях откаран с линейка в местната болница, където ми поставиха система, съдържаща Actrapid и ме стабилизираха. Беше за първи и последен път. Не искам никога да се чувствам отново така и в тези 18 години оттогава, не съм!

Като тийнейджър не си спомням да съм обръщал достатъчно внимание или да съм се интересувал от това, което ми казваше, че трябва да правя моят диабетен екип. Предполагам, че малко се бунтувах срещу това родителите ми непрекъснато да ме подсещат да се тествам и кога да си слагам инсулин. Така се случи, но за разлика от мнозина, аз не спрях да си слагам инсулин и въпреки бунта подходих към този аспект от грижите за диабета по един доста систематичен начин. Просто не ми харесваше и не исках да се тествам с глюкомер. Почти не го правех. Вероятно можех да се грижа много по-добре за себе си. Но както споменах, нямах проблеми нито с гликирания хемоглобин, нито с тежки хипогликемии. Продължих напред, живеех живота си и макар диабетът да остана на заден план, не беше като да го пренебрегвам и да реша, че го нямам. Имаше само някои неща, с които не исках да се занимавам. Предполагам, че разбирам добре защо има значителен брой хора, за които е адски трудно и които непрекъснато се борят да постигнат гликиран хемоглобин на разумно ниво. Някак си се справих със 7%-7,8%, без наистина да правя всичко, което трябваше. Но имах добра подготовка и навици относно контрола на диабета от първите години след диагностицирането. Броях въглехидратите, хранех се адекватно и си слагах съответните дози инсулин. Имах усещания за ниска и висока захар и се вслушвах в тях. Не исках да правя нищо повече от това, но дългосрочният контрол показваше, че се справям добре. Защо да правя тогава нещо различно? Всичко работеше, нищо драматично не се случваше и аз се чувствах добре. Само се чудя как ли наистина се е чувствало моето тяло тогава?

Оригиналната статия е на: https://www.diabettech.com/diabetes/type-1-diabetes-and-me-the-story-of-a-diabetic-life-the-teenageyears-and-university-gbdoc-doc/